Съблякоха го, накараха го да застане на колене и казаха, че ще го изнасилят“ – свещеник от Херсон разказва как руснаците са го измъчвали, защото е отказал да предаде своя народ

Той знаел, че може и да не се върне. Затова написал бележка на съпругата си – сбогувал се и посочил къде да го погребат, ако го убият.

Сергей Чудинович е предстоятел на енорията „Свети Покров“ към Православната църква на Украйна (ПЦУ).

Когато руснаците влизат в Херсон, той не бяга. Остава при своите хора в квартал „Корабел“ (наричан още „Корабелният“).

Още от 2014 г. той посещава военните като капелан; виждал е кръв и смърт, така че вече не изпитва страх.

Но случилото се след това надхвърля всяко въображение.

Той превозва украински войници през река Днепър – от левия към десния бряг. Руснаците научават за това. И тогава започва адът.

Отвличат го. Откарват го в сградата на областната полиция. Там има хора с маски – без имена, без звания, без лица. Те не задават въпроси, а поставят ултиматуми.

„Служи литургии, занимавай се със социална дейност, а ние през това време ще ловим твоите активисти. Предай някой приятел. Предай колега – свещеник, който е заминал на фронта.“

Той отказва.

След това го отвеждат в мазето.

Мрак. Студ. Нито тоалетна, нито отопление, нито светлина. Дори вода няма.

После идват те – вземат проби, снемат отпечатъци от всичките му пръсти, снимат го. И казват лаконично:

„Това е, свършено е с теб.“

Връщат се по-късно. Нахлузват му шапка, която закрива очите му. Махат с пистолет край главата му и заявяват: „Животът ти приключи.“

Започват да го душат – стягат врата му с шал, притискайки дихателните пътища. Бият го жестоко, подлагат го на тежък психологически натиск.

И до днес той не може да понася тъмнината. Когато започват спиранията на тока, всичко се връща – безсънието, тревожността, нуждата от лекарства, които отдавна не му се е налагало да приема. Но най-лошото тепърва предстоеше.

Започнаха да го събличат. Дадоха му камшик. И казаха, че сега ще го изнасилят с него.

Накараха го да застане на колене и се опитаха да извършат насилието.

Той и до днес не знае защо това не се случи. Казва, че е Божия воля. Но от онзи ден нататък те отказаха да имат каквито и да е отношения с него.

След като беше освободен, той не избяга и не се скри.

Отиде в контраразузнаването на СБУ. Разказа всичко – за принудата, за натиска, за сломената воля. Премина през процедура по проверка и изследване с полиграф. Няма никакви възражения или обвинения срещу него.

Той знае защо е бил пленен. Не защото е бил някакъв „специален“ гражданин, а защото е представлявал църква, която е враждебно настроена към руснаците.

Казва: „За тях ние сме идеологически врагове. Ето защо много от нашите военни свещеници загинаха още в началото на пълномащабното нахлуване. Онези, които се грижеха за моралния дух на украинския войник.“

Говори за това публично, макар да му е трудно. Казва, че някой трябва да го направи. Защото мълчанието също е оръжие. А той е избрал да не го използва.

Справедливостта, казва той, е само у Бога. Но правото да съди е дадено на държавата. Защото, ако искаме да сме по-добри от тях, трябва да живеем според нашите правила, а не според техните.