Русия и радикалните организации

Русия и радикалните организации
Руската политика спрямо редица радикални и паравоенни актьори следва ясен модел: Кремъл систематично ги използва като инструменти за геополитическо влияние и дестабилизация. От Сирия до Афганистан Москва поддържа контакти, нормализира статута им или си взаимодейства с тях във военно отношение, като същевременно си оставя място за формално отричане.

Хизбула
Най-очевидният пример е Сирия. След руската интервенция през 2015 г. руските сили действаха на една и съща страна с армията на Асад, иранските формирования и Хизбула. Руската авиация осигуряваше ключова подкрепа на сухопътните сили, които включваха части на Хизбула. Тази коалиция осигури оцеляването на режима на Асад и даде на Москва стратегическо присъствие в Източното Средиземноморие — военноморска база в Тартус и военновъздушна база в Хмеймим.

Същевременно Москва легитимира Хизбула политически. В официалната руска реторика организацията е представяна не като терористична структура, а като „влиятелна политическа сила“ в Ливан. Путин и Лавров открито използват точно тази формула. През 2023 г. се появиха съобщения за възможен трансфер на руската система за противовъздушна отбрана „Панцир-С1“ на Хизбула чрез групата „Вагнер“ — сигнал, който демонстрира дълбочината на техните контакти.

Хамас
Москва дори не се опитва да крие връзките си с Хамас. Делегации на движението редовно биват приемани в Москва, особено след нападението от 7 октомври 2023 г. Формално Кремъл обяснява това като част от преговорите за заложниците, но на практика тези контакти отреждат на Русия ролята на посредник, с който всички страни в конфликта са принудени да се съобразяват.

Това е дългогодишна практика: Кремъл се срещаше с лидерите на Хамас още през 2010 г. По този начин в продължение на години Русия поддържа канал за политическа легитимност на организация, която повечето западни държави смятат за терористична.

Талибани
Най-яркият пример за руски прагматизъм са талибаните. През 2025 г. Русия преустанови забраната върху дейността на движението и стана първата страна, която официално призна неговото правителство. Това решение даде на Москва директен политически достъп до Афганистан и засили позициите ѝ в Централна Азия.

Хути
Най-новата история включва хутите в Йемен. През 2024 г. се появиха съобщения за преговори за прехвърляне на руски противокорабни ракети П-800 „Оникс“ към тях чрез ирански посредници.

Атаките на хутите срещу корабоплаването в Червено море вече доведоха до рязък спад на трафика през Суецкия канал и сериозни смущения в глобалните вериги за доставки. Тази нестабилност работи в полза на Кремъл: сътресенията в търговията и енергетиката повишават цените на петрола и газа, което увеличава руските приходи.

Какво печели Русия
Ангажирането с тези актьори носи на Москва конкретни стратегически ползи:

Първо, военно присъствие и влияние в ключови региони. Сирийската кампания осигури на Русия бази в Средиземно море и статут на незаобиколим фактор в Близкия изток.

Второ, дипломатически капитал. Контактите с Хамас или талибаните позволяват на Москва да действа като посредник там, където Западът няма канали за комуникация.

Трето, икономически ефект от контролираната нестабилност. Конфликтите в Близкия изток и атаките срещу корабоплаването повишават цените на енергоносителите — ключов източник на приходи за руския бюджет.

Четвърто, разпиляване на вниманието на Запада. Колкото повече кризи има по света — от Сирия до Червено море — толкова по-малко ресурси и политическо внимание остават за противодействие на руската агресия срещу Украйна.

Всички тези примери показват не случайни епизоди, а последователен модел на руската политика. Публично Москва говори на езика на „диалога“ и „посредничеството“. На практика обаче тя легитимира и овластява субекти, за които тероризмът е норма.