Те воюват на страната на Русия срещу Украйна. Отиват в окопите, защото искат…

Те воюват на страната на Русия срещу Украйна. Отиват в окопите, защото искат да се бият срещу „украинските фашисти“. Но не ги намират. Вместо това се сблъскват с жестокост и унижения в самата руска армия. И решават да избягат. Сега Алиса и Сергей Садовникови разказват историята на бягството си пред Радио Свободна Европа.

Алиса и Сергей Садовникови гребат осем дни през Черно море в каяк с ръчно изработено платно само за да избягат от Русия.

Те са руснаци и са воювали на страната на Москва във войната, която президентът Владимир Путин започна срещу Украйна. Но дезертират, след това се крият повече от 18 месеца и накрая напускат страната с лодка през морето.

Садовникови изминават повече от 330 километра, преживяват четири бури в открито море и издържат три пълни дни без храна, докато плават под постоянна заплаха да бъдат забелязани от кораби и дронове.

„Можеше да се види брегът, но морето не те оставяше да го достигнеш.“

„Нямахме вече сили. Вятърът духаше срещу нас, а вълните бяха жестоки. Изразходвахме цялата си енергия, само за да се задържим на едно място“, казва пред Радио Свободна Европа 30-годишната Алиса за последната нощ от пътуването.

Накрая Алиса и Сергей стигат в Турция. Планират да потърсят убежище в Испания – една от малкото европейски държави, където руски дезертьори могат да го направят. Вместо това са задържани и могат да бъдат депортирани обратно в Русия.

Радио Свободна Европа потвърди самоличността на Алиса и Сергей Садовникови и потвърди факти от биографиите им, военната им служба и пътуването им, но не успя да провери независимо всички подробности от разказите им.

„Вярвахме на това, което ни казваха“
Алиса и Сергей се запознават, докато служат в една и съща руска военна част в тила. По онова време и двамата са ревностни поддръжници на руската инвазия в Украйна, която Москва започна през февруари 2022 г.

Алиса оставя кафенето, което е открила заедно с приятелка в Москва, и работата си като учителка по математика, за да се присъедини към армията през есента на 2023 г.

Към онзи момент Сергей вече е участвал два пъти във войната. Първо е санитар в частната армия „Вагнер“ през 2022 г. След това се връща на фронта в края на 2023 г., след като подписва договор с руското министерство на отбраната.

Преди войната Сергей е прекарал повече от пет години и половина в затвора след присъда, свързана с наркотици. По-късно е работил като неквалифициран работник.

Среща Алиса в армията и я обучава – тя също е фелдшерка в тила.

Когато се срещат, и двамата подкрепят руската война срещу Украйна.

„Вярвахме на това, което ни казваха по телевизията. Отидохме [да се бием] за родината срещу „украинските фашисти“, казва Алиса.

Руските власти и контролираните от държавата медии често невярно представят Украйна и нейното ръководство като нацисти или фашисти с пропагандни цели.

„Търсех фашистите, за които ни бяха разказвали“
Алиса и Сергей служат известно време заедно в тила, но са разделени, когато Сергей е прехвърлен на фронта в състава на 76-та Псковска въздушно-десантна дивизия.

Сергей е ранен при второто си изпращане в битка – и скоро след това е изпратен отново в бой въпреки раните си, казва той. И описа това, което следва, като „месомелачка“.

„Всичко ми стана ясно“, казва 37-годишният Сергей.

„Започнаха да вземат хора от моята група и да ги изпращат на щурмови мисии. Точно пред очите ми, на около 100 метра разстояние, две цели роти бяха изтребени.“

Той казва още, че е бил свидетел на нарушения на човешките права, извършени от руската армия, включително срещу собствените ѝ войници.

„Те биеха войниците за най-малкото провинение, връзваха ги за дървета или ги оковаваха с белезници. Или ги слагаха в ями, където можеха да бъдат държани месеци наред“, казва той.

Отношението към жителите на окупираните от Русия части на Украйна е дори по-жестоко. Според Сергей руските войници бият цивилни, ограбват ги, а понякога и ги убиват.

„Търсех фашистите, за които ни бяха разказвали… Но не видях нищо подобно в Бахмут, Запорожие или Херсон“, казва той.

„Никога не трябваше да започваме тази война.“
В същото време Алиса се опитва да се събере отново със съпруга си и да избяга от малтретирането, на което, по думите ѝ, са подложени жените в армията.

„С жените се отнасяха ужасно в нашата част. Преобладаващото отношение беше, че „жената е най-нисшата измет“. Казваха: „Какво, искаш ли да си разкопчая панталона за теб?“, разказва тя.

И добавя, че е стигнала до заключението, че няма нищо против украинците, но е натрупала „много гняв към управляващите [в Русия] и командирите“.

„Живеехме като плъхове“
Алиса разказва, че с помощта на адвокат се е „обърнала към всеки възможен орган“, за да се събере отново със Сергей, който по това време е в южната украинска област Запорожие. Това така и не се случва, но в крайна сметка тя е преместена на окупирания от Русия полуостров Крим.

Тогава идеята да дезертират заедно от армията започва да придобива реални очертания.

През 2024 г. Алиса излиза в отпуск от армията без намерение някога да се върне. Когато Сергей е изтеглен от фронтовата линия в Запорожката област, двойката се възползва от възможността.

„Напуснахме Запорожката област в конвой и на мен ми беше възложено да го ръководя. Когато пресякохме границата, спряхме и съпругата ми ми донесе цивилни дрехи и пари в брой“, казва Сергей.

„Спря една кола, аз се качих и потеглихме.“

Той разказа, че руските военни са прекарали часове в претърсване на конвоя, за да го намерят. Но той вече е в Краснодарската област в Южна Русия и се крие заедно с жена си.

Двамата изхвърлят SIM картите си, намират къде се намират близките камери за наблюдение и сменят апартаментите си четири пъти само за една седмица.

„Живеехме като плъхове и излизахме навън само по два маршрута, за които бяхме сигурни, че няма камери“, казва Алиса.

Според нея из целия ѝ роден град Зеленоград са били разлепени обяви за издирване с нейната снимка, а военната полиция многократно е посещавала майка ѝ.

От фронта в Украйна до център за депортиране в Турция
Тогава започват да търсят начин да напуснат Русия. Отхвърлят маршрута през Северна Европа заради риска от депортиране, а този през Грузия – заради противопехотните мини от войната. Спират се на трети вариант – да прекосят Черно море към Турция.

Двамата си купуват каяк. От страх да не бъдат засечени от радар, премахват всички метални части от него. В продължение на една седмица наблюдават лодки и кораби в морето в търсене на най-добрия възможен маршрут. Тръгват от точка между руските градове Сочи и Туапсе.

Изтоничк: Svobodna Evropa