Dima Georgiev
Dima Georgiev
„Разказвал съм го това отдавна — преди 5 години.
Но тогава Румен Радев беше назначил министри от ПП/ДБ в служебния си кабинет и всички чакахме големи промени. А и кой би повярвал на някакъв си полковник, дето „завижда и плюе“ един „достоен и смел летец“?
Затова реших днес да разкажа тази история отново.
През 2015 г. тъкмо се бях върнал от Вашингтон, където завърших Колежа по въпросите на международната сигурност към Националния университет по отбрана на САЩ. В изпълнение на задълженията си като съпредседател на подкомитет в Съвместната комисия България–САЩ в областта на отбраната заминах за Щутгарт, Германия.
В състава на работната ни делегация беше и Радев — в качеството си на командир на ВВС.
По време на срещите с американските ни партньори всеки съпредседател на подкомитет се изказваше съвместно със своя американски колега. По протокол подкомитета по сигурността беше последен.
Докато слушах с едното ухо Радев, който на доста дървен английски ломотеше нещо, преглеждах бележките си.
Изведнъж той приключи и в залата настана тягостна тишина. Насочих цялото си внимание към ставащото около масата.
Американски генерал, партньор на Радев, зададе въпрос:
— Господин генерал, от отговора ви не става ясно какво точно е направено, за да се покрият изискванията за приемането на нашите самолети — от стандартите за съхранение на оръжия и боеприпаси до подобренията по пистата, противопожарна защита и комуникациите…
Вече слушах внимателно отговора на Радев. Това, което чух, ме накара да потъна в земята от срам.
Селският тарикат от Славяново започна да рецитира клишета за българо-американската дружба (все едно слушах запис на Тодор Живков от конгрес на БКП) — колко важна е българо- американската дружба за него, колко добре разбирал важността на проблемите, колко се трудели да изпълнят всичко, но как постоянно някой му пречел…
Нито един конкретен план, нито един срок или ангажимент.
След като Радев завърши словоблудството си, в залата отново настана неколкосекундна тишина. Американците се спогледаха иронично, ние — сконфузено, а модераторът бързо обяви почивка.
Докато пиех чай, при мен дойде моят американски партньор и ме попита:
— Диман, този човек изобщо разбира ли въпросите?
Промърморих нещо сконфузено в отговор.
На другата сутрин по време на закуската в хотела реших да седна до Радев, за да разбера що за птица е. Попитах го дали е свободно. Той измърмори неохотно „да“, но веднага се заяде:
— Вие от „Военна полиция“ какво точно правите? Нищо, нали?
Бях шокиран. Това далеч не беше нормално поведение за един висш офицер. Избягах от конфронтацията — все пак исках да науча нещо повече за него, макар че вече си бях изградил обща представа. Не успях, защото той просто стана и си тръгна.
Тогава нямах представа с кого си имам работа и тази враждебност и нежелание за контакт ми се сториха странни. Днес обаче, четейки за подозренията за зависимости от Москва, всичко придобива пълен смисъл.
Този тип хора не обичат непознати — а още по-малко хора от службите.
Наречете ме мнителен, но този човек е на каишка.“
Dima Georgiev/ FB
