Русия започва нова фаза на натиск върху балтийските държави

Москва обяви намерението си да се обърне към Международния съд на ООН заради „потъпкването на правата на рускоговорящите“ в Латвия, Литва и Естония.

В действителност това е поредният елемент от систематичните усилия за изграждане на легитимна рамка за евентуална интервенция.

Реториката на Москва е стандартна и позната: „езикови забрани“, „русофобия“ и „преследване на инакомислещите“. Министерството на външните работи се преструва, че преговорите „не са довели до резултати“, а жалбите, внесени в ООН и ОССЕ, са били пренебрегнати – следователно Кремъл уж е принуден да се обърне към съда. Тази логика на „изчерпване на всички налични средства“ не е правна стратегия, а подготовка на наратив: всеки отказ от юрисдикция ще бъде представян като доказателство за „западна предвзетост“ и оправдание за извънсъдебни действия.

Схемата не е нова. Преди войната в Грузия през 2008 г. Русия години наред говореше за „геноцид над осетинците“, раздаваше паспорти на жителите на Абхазия и Южна Осетия, а след това използва твърдението за „защита на руските граждани“ като формално оправдание за нахлуването. Веднага след тази война, през 2009 г., Медведев подписа изменения в Закона за отбраната, които изрично разрешиха използването на армията в чужбина за защита на руски граждани. Кремъл премести концепцията за „защита на сънародниците“ от пропагандата във формалното законодателство. Същият модел се повтори в Украйна през 2014 г. и беше разширен през 2022 г. – всеки път с един и същ набор от наративи: „защита на руснаците“, „неонацизъм“ и „геноцид“.

Сега тази рамка се пренася върху Балтика, като същевременно получава ново законодателно подкрепление. На 13 май 2026 г. Държавната дума прие с 381 гласа „за“, а на 25 май – в същия ден, в който външното министерство обяви намерението си да се обърне към Международния съд – Путин подписа закон, разрешаващ използването на армията в чужбина за защита на руски граждани от преследване от съдилища, чиято юрисдикция Москва не признава.

Какво поразително съвпадение: две стъпки, предприети в един и същи ден – съдебен иск и разширено правно разрешение за използване на сила, оформени едновременно.

Ситуацията в Балтика има една фундаментална разлика от тази в Грузия и Украйна: тук „паспортизацията“ се провали. Присъединяването към ЕС и НАТО през 2004 г. затвори този прозорец, затова сега Москва не апелира към „руските граждани“, а към юридически много по-слабата категория на „сънародниците“ и „рускоговорящите“.

Ролята на символично „доказателство за преследване“ се играе от делото „Гапоненко“ – мъж, осъден в Рига на десет години затвор, след като говори на московска конференция за „етноцида над руснаците“, докато латвийските съдилища квалифицираха действията му като подстрекаване към омраза и съдействие на чужда държава. Слабостта на правната основа не спира Русия – тя просто измества фокуса от юридическите резултати към пропагандния ефект.

Членството в НАТО остава основният възпиращ фактор за Москва. Поради това реалната цел на кампанията е създаването на „сива зона“ във възприемането на конфликта и изграждането на международен архив за „нерешен въпрос, свързан с правата на руснаците“. Тази цел става особено значима на заден план на априлските изявления на администрацията на Тръмп относно възможно изтегляне на САЩ от НАТО – несигурност от този вид създава точно условията, при които хуманитарният наратив на Кремъл става оперативно полезен.

Сегашната кампания срещу балтийските държави не е дипломатически епизод. Тя е методично изграждане на инфраструктура, в рамките на която всяка бъдеща ескалация може да бъде представена не като агресия, а като „наложена защита“.

Точно така действаше Русия и преди.