Това са българските русофили. Те връчват „махзар“ на великия везир на Османск…

Това са българските русофили. Те връчват „махзар“ на великия везир на Османската империя с молба към султана да окупира Южна България, защото са недоволни от Съединението. Неслучайно истинските патриоти, участвали в „Съединението“, ги наричат „нерязаните турци“.

„Неочакваната съдба, която щеше скоро да направи Портата покровителка на българската независимост, бе вече превърнала Цариград в прибежище за русофилите, които голямата политическа буря бе изхвърлила из отечеството им.
Към края на октомври (1886 г.) в турската столица бяха събрани почти всичките водители на бившата съединистическа партия: М. Маджаров, д-р Хаканов, С. Бобчев, Д. Юруков, Д. К. Попов и др. Озлобени от своето бягство, неподготвени от миналото си да чакат в изгнание тържеството на една идея, те пълнеха хотелите в Стамбул, кафенетата в Пера, чакалните на руското посолство, бюрата на вестниците и кулоарите на Баб’и-Алието със своите стенания и с фантастичните разкази за ужасите в княжеството.
Те преставляваха България за страна, изпаднала в ръцете на разбойниците, за земя, в която не може вече да се диша, за ад и тропаха на всички врати, търсейки чужд господар, който да им бъде спасител.
„Чух мнозина от тях – пишеше кореспондентът на „Журнал де Женева“ за тия български емигранти, – чух ги да изказват открито пожелания за възтановяване на Източна Румелия даже с помощта на турските щикове и при перспективата на една турска военна окупация поне за известно време“
Неприличието на това поведение възмущаваше крайно всичките европейски дипломати в Цариград. Всички посолства се затвориха като по един мълчалив заговор за тия самозвани пълномощници, които вадеха отечеството си на търг пред Силите. Само Нелидов (руския посланик в Цариград) ги прие веднаж, но с голяма хладнина. Той се задоволи да им определи заплата – по 13 лири на месец – и вече не пожела да ги види: чувството му на руски патриот, подписът на когото личеше под договора за Санстефанска България, се бунтуваше срещу недостолепната врява, с която тия клиенти на Русия искаха помощта на турските войски. Това неизказано, но тежко порицание, което падна върху тях от всички страни, не усмири у емигрантите смелата ярост, разюздана в душата им от тяхното победно властолюбие: на 4 декември (1886 г.) те се представиха пред великия везир и му подадоха прочутия в новата ни история „махзар“. Когато печатът оповести малко по-късно тая постъпка на румелийските русофили, във всичките столици на Европа избухна голямо отвращение.“

Източник: Симеон Радев „Строители на съвременна България“, Том 2, стр. 510-511.