Явор Божанkов е в Одеса и разказва следното за българите там:

След граничния контрол между Молдова и Украйна ме посреща кмет – бесарабски българин.

Помолих да ми запазят хотел. “Никакъв хотел, ще спиш вкъщи”. Така първата вечер отседнах в дома на бесарабски българи.

На дългата вечеря говорихме за България, за войната, за историята. Как са дошли техните родители тук. Сви ми се сърцето от разказите. И от любовта, с която говорят за България. И от болката, която са преживяли. И изживяват отново.

Разказват ми: “Родителите ни идват тук, защото бягат от турските кланета. После идват германците, заселват се. Руснаците идват уж да ни “освобождават” от германците. След това ни ликвидираха чрез глад. Глодомора. 60% от населението ликвидираха чрез глад. Майка я помня как събираше трохите от масата. Да не остане троха. Яли са трева. Канибализъм. Ужаси, ужаси. Сега, като си помислим, че може да се повтори това – пак да дойдат… Ние сме бойци. Дисциплинирани сме. Те – пияници. Пробиват там, където има слаба съпротива. Слаба е там, където пропагандата им работи. Преди нападението е пропагандата. Не посмяха да направят десант в Одеса. Бяхме готови да се бием. Те разбраха и се отказаха от десанта”.

Питат ме: “Разбираш ли всичко? Тази дума ползвате ли в България? Онази дума ползвате ли я?”. Казвам – “всичко разбирам”. Мисля си обаче, че тази любов, която изпитват към нас ние не я разбираме. Щом има българи, които твърдят, че тук са някакви нацисти. Че заслужават Путин да ги избива.

На другия ден отидохме в малки села, предимно населени с бесарабски българи. Разплакаха ме още с посрещането. Не е преувеличено да кажа, че се почувствах у дома. Не беше любезно посрещане. Любезно, топло. Това са слаби думи. Любов е единствената дума, която е подходяща. Ще публикувам видео и още снимки. Дано да се почувства малко от това, което усещам тук.

Навсякъде питам “От кого ще ви освобождават руснаците? Български учите ли? Забраняват ли ви да учите български?” Няма да е същото ако преразкажа. Просто ще споделя видеа в следващите дни. Трябва да се види и чуе.

Помня онези грозни дебати в българския парламент. “Ако изпратим оръжие, България влиза във войната. Това е между братски народи, нас не ни засяга”.

На всяко изречение бесарабските българи ни благодарят. За подкрепата. За военната. За тази програма на нашето министерство на образованието, с която подкрепяме училища тук. Всяка втора дума е “благодарим”.

Питам какво прави Румъния за украинците с румънски корени. Питам много. И много научавам. Най-вече това, че тук има чудесни хора, за които правим прекалено малко.

Като ме изпратиха ми казаха: “Поканете още ваши колеги да дойдат, помолете ги да дойдат, да ни видят”.

И като пристигнах в селото плаках. И като си тръгнах плаках. За първи път от щастие и от тъга. Едновременно