Цифрите от изборната хроника през последните три десетилетия чертаят драматична диагноза на българския политически живот – диагноза на сриващо се обществено доверие и свиващ се до критични нива „индекс на ентусиазма“. Най-накрая на статията вижте и статистиката с колко броя гласове са избраните президентите ни от 1992г. насам.

Пътят от първите свободни президентски избори през 1992 година до очертаващата се картина през 2026 година бележи катастрофален спад в броя на хората, които въобще намират смисъл да упражнят правото си на вот. За този период общата активност се срива от над 5 милиона гласуващи 1992г. до едва под 2 милиона днес.

Истината за този процес се откроява най-ярко при съпоставка между първия избран държавен глава и победата на Илияна Йотова през 2026 година. Докато Желю Желев сяда на президентския стол с подкрепата на над 2.7 милиона граждани, Йотова постига победа с едва малко над един милион гласа.

Победата при толкова ниска избирателна активност вече не е резултат от национален консолидиран подем, а от прецизно мобилизиране на твърди партийни ядра и добре оргазнизирани капсулирани балони.

Когато политическото лидерство е в дълбока криза, а смислените ценностни спорове отстъпят пред бързи клипове в социалните мрежи и медиен шум, избирателят постепенно се оттегля. Гражданите спират да виждат в изборите инструмент за реална промяна и ги превръщат в парад на равнодушието. В тази среда Илияна Йотова печели пълната власт на институцията, но с подкрепата на едва една трета от броя гласоподаватели, които някога избираха българските президенти. Демократичният механизъм продължава да произвежда победители съгласно правилата, но все по-тънката подкрепа зад тях поставя въпроса докога една власт може да се счита за истински народна, когато самият народ масово отказва да участва в нея.

Статистика на гласовете на избраните президенти по години: