Унижението като политика: Времето, в което Кремъл унищожава кораби, а София извърта поглед
Историята на руските външнополитически отношения с нейните сателити и проксита винаги се е подчинявала на един и същ суров закон: Кремъл не търси равни партньори, а верни васали, които да използва и унижава според моментните си интереси. За пореден път тази динамика се разиграва пред очите ни, този път на няколко десетки мили от българския бряг.
Докато Черно море се превръща в зона на пряка агресия, а четири търговски кораба стават жертва на атаки с дронове само в рамките на десет дни, реакцията на българското проруско ръководство остава трагично позната.
Вместо твърда и недвусмислена позиция в защита на националната и регионалната сигурност, публичното пространство отново е залято от опити за размиване на вината, предпазливи формулировки и отказ нещата да бъдат наречени с истинските им имена.
Парадоксът на тази лоялност се състои в това, че колкото повече един политик се опитва да пази интересите на Москва или да отклонява вниманието от нейните действия, толкова по-бързо бива поставен в позиция на пълно безсилие. Потапянето на кораби в непосредствена близост до териториалните води на страна-членка на НАТО е пряк знак за незачитане от страна на агресора спрямо онези, които се опитват да му сътрудничат или да го оправдават.
Политиката на снишаване и отвличане на вниманието не носи сигурност, а показва зависимост. Когато бомбите и дроновете падат на прага на държавата, лавирането вече не е дипломация, а показател за това доколко един политически елит е готов да жертва националния си интегритет, за да остане верен на външен господар.
